Банер за мобилна версия за апликация

Заекване

Заекването е едно от най-сложните речеви нарушения, което се определя като нарушение на темпо–ритмичната организация на речта. Определяща е ролята на психологическите фактори, като физиологичните са само тяхно следствие. През 50-те години на 20 век заекването се обвързва с учението за неврозите и се приема за симптом или особена форма на невроза.

Основно място се отделя на нарушеното взаимодействие между нервните процеси в мозъчната кора, следствие на което е нарушената координация на речевите движения и спазмите в мускулите на говорните органи. Няма установена ясна причина, която да е в основата на заекването. Има изобилие от теории и хипотези, които най-често се смята, че заекването се причинява от множество фактори.

При някои неврофизиологични изследвания се наблюдават определени неврологични нарушения. По време на говорене при заекващите се наблюдава засилена активност в дясното мозъчно полукълбо. При незаекващи активността преобладава в лявата хеmисфера. Не е ясно дали това представлява абнормална хемисферна доминантност, резултат от аномалии в речевите зони на лявото полукълбо или необичайна активност в дясното полукълбо не е свързана със страха, безпокойството или др. емоции, които заекващите свързват с процеса на говорене. Потвърдено е, че по време на речта при заекващите се наблюдава сравнително по-ниска активност на централномозъчните структури, отговарящи за обработката на слуховата информация. Според някои учени е налице неспособност да се интегрират слуховите и соматичните процеси при говорене.

Под влиянието на стреса човешкият глас се променя. Обикновено това води до увеличаване на тоналната височина. В условията на стрес хората говорят по-бързо, повтарят думи или фрази, включват в речта си повече междуметия /ах, ъ-ъ-ъ, ех/. Това е т. нар. „нормална неплавност”. Според изследвания средно между 0 и 4% от речта на заекващите е с нарушена плавност, и то при проста задача за назоваване на цветове.

Заекването възниква между 3 и 5-годишна възраст. При него е нарушена плавността на речта от неволеви повторения и/или удължавания на звукове, срички, думи или фрази, а също и от неволеви паузи или принудителни прекъсвания. Нарушени са темпа и ритъма на речта. Има и признаци, които не се изразяват в повторения – това е напрежението. Речевото напрежение е винаги съпътстващо проблема и сериозен признак, че нещата не се случват както трябва. Когато опитите за говорене водят до напрягане, впоследствие се появява и проблем в социалното представяне на детето. Осъзнавайки поблема, то трудно представя себе си в своята и още по-трудно в непозната среда. Характерно за този вид нарушение е и липсата на зрителен контакт, отново свързано с напрежението и притеснението.

Разпространението на заекването варира между 2 и 3%. Смята се, че е по-широко разпространено сред бялата раса, повече сред лица от мъжки пол, отколкото сред тези от женски пол. Около 2 пъти по-голям е броя на лицата, при които са се проявили нарушения на плавността на речта в ранна детска възраст, но впоследствие отшумели. Наблюдават се също и разлики в степента на разпространение на заекването сред различните култури и народи.

Недостатъчно проучена сфера в психологията на развитието представлява въздействието на различни психически и соматични заболявания, синдроми, невротични растройства върху ранното развитие на детето и сформирането на психичната му матрица. Мнението е, че всяко заболяване представлява уникален и мощно въздействащ ингредиент, аналогичен по сила и значение на споменатите вече авторитетни фигури.

Присъствието на заекването в ранните години на детето създава в развиващия се индивид един немалък кластър от дълбоко гравирани несъзнавани психо-емоционални /когнитивно–афективни/ схеми ментални несъзнавани модели, матрици, които подпрагово дирижират съдбата на заекващата личност. Често продължителното действие на заекването върху цялостния живот на личността води до установяване на трайна песимистична нагласа и визия за живота и конкретните обстоятелства през сивите очила на негативизма. Заекващите постоянно преживяват от невъзможността да се изрази в едно общество, зависещо изцяло от вербалността. Заекващият е в непрекъснат досег с разочарованието от себе си с конфликта между естествено си желание да изрази красиво, ясно и на време потока на мисълта си и невъзможността да го направи. Заекващият ежедневно преживява недоволството от несъвършенството на наложената от проблема му социална роля, от обективните проблеми, които тази роля му създава, както и от вътрешно психично – субективните травми, които наложената роля му причинява. Тъй като залагането на тези схеми протича през ранните години, когато най-често се инициира присъствието на заекването в живота на носителя му, дълбочината на проникване на въпросните ментални установки в несъзнаваната част от психиката на човека е огромна.

Детето няма способността да трансформира наложения му от заекването тежък дистрес. Заекването „депресира” съзнанието на детето и вплита в самата основа на крехкото му съзнание тежки психични компоненти на страха, срама и вината. Въпросните процеси водят до сформиране на дълбоко залажен песимистичен комплекс, който впоследствие бива проектиран в широк кръг от сфери на живота на вече зрелия заекващ индивид. Когнитивната схема на песимизма и негативизма рефлектира емоционално в хронична тревожност и нерешителност. Годините на преживявано тежко афективно потискане и сформираните от него психични комплекси и конфликти се проектират като тенденция за гняв, нетолерантност, жестокост и нетърпеливост към онези (включително себе си), които не успяват да се вместят в очакванията и стандартите (които са нереалистично високи).

В заекващия още в ранните му години се образува дихотомията „аз”и „моето заекване”, като въпросното „аз” в съзнанието на заекващия е различно от образа на заекващ индивид, изключва заекването от себепредставите си и се стреми да дисоциира „моето заекване” възможно най-далеч. Колкото повече заекващият успява да дисоциира заекването си от представата за себе си, т. е. колкото повече се бори срещу него и не приема себе си като заекващ, толкова повече заекването расте и атакува личността от неуязвимата си несъзнавана позиция на изтласкан неприеман психичен комплекс. Така капсолираният психичен комплекс „заекване” се преживява като реален итрапсихичен авторитет, объркващ живота на заекващия.

Съзнателно или не заекващият преживява заекването си като всесилен господар, който злоупотребява с него, унижава го пред собствените му представи за съвършенство и пред силната му зависимост от общественото мнение, контролира грубо живота му, като се наслаждава на провалите, които причинява. Тази схема на „недоверие и злоупотреба” се проектира в социалните взаимоотношения като чувството, че другите вредят предумишлено или че заекващият е жертва на незаслужено пренебрежение. Той има убеждение дълбоко в съзнанието си, че винаги е мамен и без късмет.

Заекващият е свръхсензитивен към критика, отхвърляне и обвиняване, тъй като всяка проява на тези действия рязко задействат усещането му за дефектност и срам. Той постоянно се сравнява с другите и е несигурен при тяхното присъствие, защото по този начин препотвърждава убуждението си за дефектност. Заекващият изпитва силен срам от заекването си, срам от това, което е.

В резултат на гореизброените когнитивни схеми, заекващият често изпитва субективно чувство, че е сам, че е лишен от нормално пълноценно общуване и контакти. Възможно е обективната житейска ситуация на даден конкретен заекващ действително да бъде такава. Причината в подобна ситуация обаче не са „лошите други”, а убеждението за дефект, срам, страх, вина, перфекционизъм, емоционално потискане, които не му позволяват да се включи адекватно в груповия и социален живот.

 

Видове:

Има няколко вида заекване, в зависимост от това, дали е наследствено обусловена, дали има ограничено нарушение или е психотравма. Най-честите прояви са поради психотравма.

В последните години се отделят 2 вида заекване – невротично и неврозоподобно, които са с различна етиология и динамика.

  • Невротичното е с рязко начало, най-често в периода около 3-5 години и е при деца с добро речево развитие, но с неуравновесен тип нервна система. Основните причини са от психо-социален характер.
  • Неврозоподобното демонстрира постепенно начало и съвпада с появата на първите изречения, а езиково – речевото развитие е забавено. Най-често причините са от органичен произход.

 

Причини:

Заекването се предизвиква основно от две причини:

  • Силен стрес - заекването се появява след период на нормално за възраста речево развитие. Отключващ фактор е стресова ситуация. Заекването започва внезапно, като силата му зависи много от обстановката, събеседника; самият заекващ осъзнава отлично проблема, което води до притеснение, понякога до отказ от говорене. Известно е, че едни ситуации провокират усилване на заекването, докато други способстват за редуцирането му. Пеенето, шепненето, дъвченето водят до чувствително редуциране или изчезване на заекването, докато ситуации като разговор по телефона, разговор с непознат или с човек от противоположния пол водят до чувствително усилване интензивността на заекването.
  • Затруднение в обработката на информация - речевото развитие обикновено изостава в сравнение с нормите за възрастта. Детето може да конструира дълги изречения, но думите в тях да са с непълен състав. В други случаи детето не може да прави дълги изречения, обърква се и има нужда от помощ, за да оформи изказването си. Тук заекването се появява постепенно, като силата му варира значително – от пълна липса на блокажи до честата им поява на всяка произнесена дума.

Обособяват се две групи фактори на заекване:

  • предразполагащи - наследствено-конституционални особености, като обремененост, невротични заболявания на родителите, дородови и родови поражения на ЦНС, недоразвитие на моториката, нарушение в базисните емоционални структури.
  • стимулиращите - спадат анатомо–физиологични, като мозъчни травми и болести на нервната система; психо – социални, като уплаха, стрес, хронични психични травми, семейни конфликти, императивно възпитание, непълноценно речево развитие или повишени изисквания към речта в ранна детска възраст.

При заекването се наблюдават спазми/блокажи на говорната мускулатура, които могат да бъдат локализирани в един или няколко отдела на говорния апарат: дихателния, гласообразуващия и артикулационния, т. е. по локализация те са дихателни, гласови и артикулационни. По форма спазмите са клонически (м-м- мама)и тонически (ма-ма-мама).

Твърди се, че се наблюдава корелация между заекването и някои гени, но досега наличието на генетична причина или предразположение не е категорично доказано. В многожество изследвания се посочват примери на широко разпространение в определени семейства, но не е ясно дали причините са от генетичен или от социален характер.

 

Симптоми:

Ранни белези на заекването:

Първите белези могат да се проявят още между 18 и 24–ти месец, когато детето започва да образува първите си изречения. Тези прояви могат да бъдат обезпокоителни за родителите, но те са често срещани и нормални за периода. В този случай е важен деликатният и внимателен подход към детето.

Симптомите на заекването се разделят на физиологически и психологически. Към първите се отнасят речевите спазми, нарушения на соматичното здраве на ЦНС, нарушения в общата и речева моторика. Психологическите са страх от говорене /логофобия/, запъвания и повторения в речта, феномен на фиксация върху дефекта.

Детето може да заеква няколко седмици или няколко месеца и това заекване може да се появява и отшумява спонтанно. За повечето деца, при които се е появявало преди 5 г.; заекването отшумява без да е наложителна намесата на логопед.

В предучилищна и училищна възраст заекването започва едва забележимо, още от детската градина, когато детето започва да формира уменията си за комуникация. Ако заекването продължи до 5-6 годишна възраст, детето започва да осъзнава проблема и това го смущава. Съучениците и приятелите могат  да обръщат внимание на това и дори да го дразнят. В такива случаи е необходимо да се проведе разговор с учителите на детето и със съучениците, като учителите също трябва да намалят до колкото е възможно стресовите ситуации за детето.

Ранните години от живота на всеки човек притежават властта да залагат психични модели, които определят до голяма степен развитието на целия последващ живот на индивида. В случаите на ранно появило се заекване, въздействието на този синдром върху живота на развиващото се дете е огромно, като залаганите вследствие на присъствието му когнитивни схеми проникват дълбоко в несъзнаваното на личността. Влияние оказват и най-значимите авторитети в живота на детето – родителите, които чрез собствените си личностови характеристики въздействат върху развиващия се индивид. Тези важни фигури могат да бъдат и служителите в домовете за сираци, бавачките, роднините и др. Важна роля в процеса на изграждане на основните личностови характеристики, модели на когнитивни и афективни реакции и интеракции изиграват и брат, сестра, преподавателите, приятелите и др.

Заекващият индивид всячески се стреми да контролира говора си, да избягва моментите на заекване или като мълчи в повечето от ситуациите, или като заменя думите си – цената, която той заплаща за това е огромното вътрешно напрежение, трупано от постоянното блокиране на естествената му изява. Заекващият изпитва неистов страх от загуба на контрол над нещата и понеже перфекционизмът му постоянно се срива във връзка с говора, той се намира в непрекъснат вътрешен конфликт, от който най-често се спасява в поведението на отбягване на речевите ситуации.

Съпътства го напрежение, натрупано от неизразения гняв и агресия, които се превръщат в автоагресия на вината; напрежение от потискането на позитивните чувства като радост, сексуалност, спонтанност и игривост, което води до превръщането им в тъжна болка. Заекващият често вярва, че е лишен от вниманието, емпатията, топлината, приятелството, разбирането, изслушването, подкрепата и взаимността на другите.

Когато детето осъзнае, че то е различно от другите деца и не успява да говори като тях, то започва несъзнавано да се стреми да направи всичко възможно, за да задоволи изискванията, поставени от трудностите в говора му. То преживява себе си като различно от останалите деца, стреми се да бъде като тях и полага усилия да говори като тях. Детето се опитва да бъде силно, но не успява. В него се сформира несъзнавано правило,че трябва да се стреми да живее според изключително високите стандарти, поведение и представяне пред другите, обикновено за да избегне критиката им. В детето се образува разбирането, че не е достатъчно добро и съвършено и затова заеква. То започва да се стреми към перфекционизъм, към това да се представи най-добре. В основата на това стои желанието му да говори добре – едно желание, което рядко бива задоволено, но което се проектира като перфекционизъм във всяка една житейска сфера, високи стандарти и свръхкритичност към себе си и другите. Тази несъзнавана схема води до значими дисфункции в преживяването на удоволствие, умението за релаксация и спонтанност, самочувствието, чувството за задоволство при постижение, установяването на хармонични връзки.

Перфекционизъм и твърде високите стандарти на заекващия го карат да приема речевата си специфика на заекване като провал. Това усещане има свойството да бъде заложено като устойчив несъзнаван психичен комплекс, когнитивна схема, която, следвайки естествения процес на проекция в ежедневието, се проявява като страх от провал в повечето житейски области. Причините за наличието на чувството за провал са неуспешните опити за контрол над речевата функция.

Човекът е колективно същество. В условията на социални взаимодействия получаването на обратна връзка и търсенето на адекватна такава, са нормални продукти на социални контакти. Когато обаче търсенето на одобрение и признание стане прекомерно, а желанието за вместване в стандартите за сметка на развитието на сигурна и истинска връзка със себе си надделее, такъв стремеж се превръща в патология. Самочувствието на заекващия често зависи от реакциите на другите вместо от собствените му преценки.

С времето заекването може да се съпровожда от непроизволни движения, плачливост, лесно изморяване, нощно напикаване, необщителност и враждебност.

 

Лечение:

При спазми на дихателната мускулатура особено важна е правилно проведена дихателна гимнастика, водеща до нормализиране на нарушеното дишане и премахване на общото напрежение. При спазми на гласовата мускулатура терапията води до укрепване на тонуса на гласните връзки и оттам до намаляване на спазматичната им готовност. Спор буди локализацията на спазмите в артикулационната мускулатура. Все повече се налага мнението, че това не е тип заекване, а говорна диспраксия и спазмите не са предизвикани от промяна на мускулния тонус, а са резултат от нарушена способност за възпроизвеждане позата на съответния звук. В терапията на този вид нарушение е от изключителна важност зрителната опора, т. е. зрителния контрол върху собственото звукопроизношение.

Пътеката към успеха при терапията на заекването е тя да бъде различна за всяко дете, младеж или възрастен. Всеки терапевт трябва да знае от какво има нужда клиента и в кой период от терпията какъв метод да приложи. Така че понякога работата на терапевта се превръща в изкуство да разбираш и да променяш човека, отколкото да лекуваш заекването. Всяка терапия има своите цели, които зависят от много фактори – възраст, продължителност на заекването, мотивация на детето или възрастния и прочие.

С какъвто и клиент да работи логопедът, каквато и форма на заекване да има, най-напред се прави оценка и диагноза към какво стъпало на прогрес ще се стреми терапията. Разграничават се:

  1. Спонтанна плавност, което всъщност е модел на реч на нормално говорещ човек. Тя преобладава в говора на деца с налични симптоми на заекване. Макар да са „заекващи”, през по-голяма част от тяхната вербална комуникация е на лице спонтанна плавност. Що се отнася до усилието при говорене, при спонтанната реч то липсва и говорещият насочва вниманието си само върху потока на своите идеи.
  2. Контролирана плавна реч – тя е подобна на спонтанната плавност, но с тази разлика, че индивидът със заекване трябва да наблюдава и променя начина на заекване, за да поддържа нормално звучаща реч. За това могат да се използват различни начини – да модифицира момента на заекване или леко да намали темпото с леко удължаване и сливане на сричките. При това положение ще имаме ефект на едва забележима разлика от най-леката форма на заекване. Следователно при контролираната плавност могат да бъдат модифицирани понякога темпото и ритъма.
  3. Приемливо заекване – речта с плавно заекване може да не звучи много гладко, но все пак това е вариант и реалистично решение за много млади хора със средна и тежка форма на заекване. Приемливото заекване се проявява когато говорещият показва забележими, но не тежки форми на нарушена плавност на речта и не се чувства притеснен и затормозен психически от появата на леки и средни форми на заекване. Просто езиковият поток тече в такава форма, в която желае индивида, без да мисли какво ще бъде моторното изпълнение. В тези случаи са зсегнати всички измерения на плавността:
  • цялост на изказа
  • темпо
  • ритъм
  • усилие

Приемливото заекване има своя оздравителен ефект – преодоляване на страха и срама от говорене пред различни аудитории и житейски ситуации. При упорита системна работа над говора си, речта им може да премине в голяма степен от плавно заекване към контролирана плавна реч.

Цели при различните терапевтични подходи:

  • Превантивност – акцентира се най-много в съвременната терапия на заекването в най-раннта детска и предучилищна възраст. Целите при този подход са спиране на заекването и постигане на спонтанна реч.
  • Индиректна и директна терапия в предучилищна възраст – индиректната се прилага в най-ранна детска възраст, когато детето още не е осъзнало проблема си. За детето се създава най-благоприятната речева среда, с най-активното участие на всички членове на семейството с цел да се спре развитието на заекването и безболезнено връщане към спонтанна плавна реч. Директният подход се използва когато детето вече е осъзнало проблема си и трябва максимално да му се въздейства, за да възвърне колкото се може по-бързо спонтанната реч.
  • Целта и при двата подхода е постигане на плавна реч.
  • Терапия за модифициране на плавна реч – прилага се при всички възрастови групи. При децата целта е да се постигне спонтанна реч, а при по-тежките форми – контролирана плавна реч.

Терапии за модифициране на заекването – класическият наложен модел за терапия на заекването от Van Riper. Той е разделен на четири основни етапа:

  • разкриване симптомите на заекването
  • редуциране на негативните чувства
  • модификация на заекването
  • стабилизация

Целта е приемливо заекване, което по един естествен начин с времето да премине в плавна реч с контролиране само при моментите на заекване. Терапията е приложима при младежи и възрастни, но не и при деца.

Интрегационен подход – той обединява в различни пропорции методи и техники на два основни подхода – моделиране на плавна реч и модификация на заекването. Тук целите са съобразени с тежеста на заекването, мотивацията и стремежа на младежа или възрастния човек в йерархичен план – приемливо заекване, контролирана плавна реч и спонтанна плавност.

Терапията е продължителна. Може да е обикновена и интензивна, като се препоръчва да се започне с интензивна, а след това обикновената да изпълнява поддържаща функция. Фазите на терапията са:

  • Подготвителна фаза. Тя е най-важната за правилната начална диагностика (която продължава да се конкретизира в процеса на цялата терапия). Прави се диагностика на детския проблем, но има и диагностика на семейната среда, на приятелския кръг, на училищната среда. Когато се оценят междуличностните отношения в тези конкретни среди, вече може да се намери верният път към промяната в средата, довела до проблема. Ако се въздейства само върху заекването (речево модифициране) и плавността на речта, не може да се очакват особени резултати. Заради сложността на ситуацията обикновено логопедът работи заедно с психолог, но у нас не всеки логопед може да разчита на подобно партньорство. Затова повечето специалисти логопеди владеят и нужните психотерапевтични техники.
  • Същинска фаза. На този етап се правят директните упражнения върху плавността, които включват комплекс от терапии – дихателна, фонационна, двигателна (работа върху моториката), релаксираща (при децата се постига чрез игра), говорен тренинг – упражнения за плавност, забавяне на темпа, приемане на речта като слят изговор, работи се и над зрителния контакт, който трябва да се поддържа постоянно.