Синдром на Мюнхаузен

Синдромът на Мюнхаузен представлява вид психическо разстройство, при което непрекъснато се самоиндуцират или имитират физически симптоми в търсене на симпатия от околните. Лицата със синдрома на Мюнхаузен системно симулират оплаквания, провокират възникването на физикални белези, самонараняват се, фалшифицират изследвания. Зад тези деяния не се крие материална облага, а по-скоро се цели ангажиране вниманието на близки, приятели, лекари.

Сложно е да се разбере природата на подобно поведение, но още по- трудно е да се разпознае такъв болен и да се обезпечи неговото адекватно лечение.

Причини:

Причината за синдрома все още остава неразгадана. Обикновено при тези лица присъстват и други психически нарушения, поводът за появата на които може да се крие в емоционални или физически травми в миналото. Отнася се към групата на мнимите разстройства и е описано за първи път в средата на миналия век от британеца Ричард Ашър, който го кръщава на Барон Мюнхаузен, украсявал богато личните си преживявания.

Симптоми:

Симптомите на синдрома включват различни по тежест оплаквания, често противоречиви, дълга история от хоспитализации. Лицата търсят множество специалисти, провеждат различни изследвания, готови са да се подложат на всякакво консервативно и дори оперативно лечение. Те измислят своята история и започват да имитират клиничната картина на избраната болест – повръщане, коремни болки, гърчове и припадъци. Способни са да приемат токсични вещества, да се самоинфектират или самонараняват, както и да фалшифицират своите изследвания, да саботират лечението, за да задълбочат своето състояние. В някои случаи емоционалните желания са толкова силни, че се стига и до самоубийство.

Обикновено са много добре запознати с медицинската терминология, клиничните особености на някои заболявания. Измислят историята си, имитират клиничната картина – коремни болки, повръщане, обща слабост, припадъци, гърчове и др., самонараняват се, самоинфектират се, приемат токсични вещества. Фалшифицират изследвания – като например замърсяване на биологичен материал за изследване. Опорочават лечението си, за да задълбочат състоянието си или да предотвратят оздравителния процес. Тежестта на емоционалните потребности може да бъде толкова силна, че да се стигне дори до самоубийство.

Синдромът на Мюнхаузен се различава от хипохондрията, където лицето възприема неправилно нормални физиологични функции, убеден е в патологичнит им характер, страхува се от тях и иска да се излекува. При синдрома на Мюнхаузен пациентите искат да бъдат болни.

За разлика от горе написаното, при синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник, детегледачката или най-често майката си измисли, че детето ѝ има точно определени симптоми или болестни състояния. Целта на майката е по този начин да бъде в центъра на вниманието на околните и да стане обект на съжаление от страна на лекарите и мед. сестри, заради болното си дете. Тежестта на това заболяване варира от случай, при които симптомите са тотално плод на въображението на родителя до такива, при които майката упражнява физическо насилие върху детето, което понякога е толкова силно, че води до смъртта му. При синдрома на Мюнхаузен чрез пълномощник, майките са изключително внимателни и загрижени за децата си и често околните ги смятат за примерни родители. Тези майки не са нито умствено изостанали, нито пък психопати, а дори напротив, те често са много начетени, интелигентни и често работят или са работили в областта на медицината.

Диагностициране:

Диагностицирането на синдрома на Мюнхаузен може да бъде истинско предизвикателство. Основен тук е методът на изключването с помощта на физикалния преглед, образни и лабораторни изследвания, непоказващи морфологичен субстрат, който да обясни оплакванията. Не е изключено обаче да има такъв, поради споментата склонност към умишлени самонаранявания. От не по-малко значение е оценката на менталното състояние, отношението към заболяването, изследванията, възможностите за терапия.

Синдрома на Мюнхаузен, не е включен като психично състояние в МКБ-10. Въпреки това, много психиатри поставят такава диагноза на пациентите си.

DSM-IV-TR критериите за диагностициране на синдрома на Мюнхаузен са:

• Пациентът умишлено имитира или се преструва, че има физически или психични признаци и симптоми;
• Мотивация за това поведение е околните да мислят, че човекът е болен;
• Липсват външни причини и стимули за това поведение.

Лечение:

Лечението на синдрома на Мюнхаузен, не е лесна задача. Обвинението, че пациентът самоиндуцира оплакванията си и че терапевтичната насока е към психическото му състояние, а не физичекото, води до разочарование от отношението и търсенето на лекарска помощ на друго място. Вид облекчение той получава с вниманието около изясняването на симптомите и провеждното за тях лечение, но не след дълго това се изчерпва.

Трудно се осъзнава необходимостта от помощта на психиатър. Насочването към такъв както при повечето психичеки разстройства следва да бъде внимателно и тактично. Когнитивно-поведенческата терапия е подходът на избор. Необходимостта от провеждането и се налага във връзка със склонността към подлагането на лечение – медикаментозно или хирургично, с неблагоприятни последици за здравето, както и наличният, макар и не винаги, суициден риск.

Техните действия, понякога водят до непреднамерено сериозно нараняване, трайна инвалидизация и смърт. Пациентите постоянно са изложени на риск за нараняване или заболяване, при извършването на сложни диагностични и терапевтични процедури, до разкриването на фиктивното заболяване.

Тъй като пациентите с Мюнхаузен синдром се подлагат на толкова много манипулации през живота си, техният риск от страничен ефект е много по-висок от средностатистическия.

Представянето на невярна или непълна анамнеза, често непреднамерно или целенасочено води до повишен риск от смъртност и заболеваемост – например със скриването на алергия към медикамент или прием на такъв, комбинирането на който с друг има сериозно странично действие.

При лица с известен Мюнхаузен синдром, може да се забавят или пропуснат някои необходими изследвания, с цел да не се навреди ятрогенно на пациента и да не се поoщрява неговото поведение.  В тези случаи, могат да се окажат лишени от необходимите лекарски грижи, когато наистина се нуждаят от тях.

Лeкyвaщият лeкap тpябвa дa бъдe мнoгo внимaтeлeн c нaзнaчaвaнeтo нa инвaзивни диaгнocтични тecтoвe или oпepaция, нo cъщeвpeмeннo тpябвa дa ce oпитa дa нe пpoпycнe cepиoзни клинични cъcтoяния.

Meдикaмeнти зa лeчeниe нa cиндpoмa мoгaт дa бъдaт изпoлзвaни caмo, aкo ca нaлицe cъпътcтвaщи зaбoлявaния или cъcтoяния.

Инxибитopи нa oбpaтнoтo зaxвaщaнe нa cepoтoнинa, мoгaт дa бъдaт пoлeзни пpи xopa c тoзи вид пcиxичecкo paзcтpoйcтвo, кoитo cъщo чecтo имaт cъпътcтвaщa дeпpecия или пoнe тeopeтичнo тaкaвa.

Bъзмoжнo e дa ce нaзнaчи тepaпия c лeки дoзи пcиxoптици, пpи ycлoвиe, чe пaциeнтът имa cъпътcтвaщo гpaничнo личнocтнo paзcтpoйcтвo.

Xopaтa cъc cиндpoмa мoгaт дa пpeдизвиквaт или дa paзвият иcтинcки зaбoлявaния, изиcквaщи xиpypгичнa нaмeca, нo пo-нaтaтъшни xиpypгични интepвeнция тpябвa дa бъдaт извъpшвaни c пoвишeнo внимaниe.