Стресови реакции и разстройства

Най-често се касае за силно стресогенно събитие, което отключва остра стресова реакция или значима житейска промяна, свързана с прекомерно напрежение и последващо разстройство в адаптацията.

Факторите, водещи до появата на стрес, се наричат стресори, като се различават не само по механизма на действие, но и по характера си. Отговорът на организма спрямо действието на посочените стресори се състои основно в активиране на нервната система. В резултат на това възниква повишено отделяне на два вида активни субстанции – адреналин и кортизол. Това води до повишена сърдечна честота, повишено артерилно налягане и метаболизъм. Настъпва разширение на артериалните съдове, разширяване на зениците, усилено потоотделяне. Всички тези промени са напълно физиологични и са насочени към това, организмът бързо и адекватно да се справи със стресовата ситуация. Това представлява т.нар. физиологичен отговор към стреса. Именно той дава възможност на организма да се приспособява към различни ситуации, да се справя с тях възможно най-добре. До голяма степен той има мотивиращ ефект.

Когато обаче стресовото напрежение надмине определена граница, защитният механизъм на всички изброени дотук промени изчезват и те започват да придобиват патологично значение. Това най-често настъпва след преживени изключително тежки стресогенни събития, като терористичен акт, военни бедствия, внезапна смърт на значим човек и други. Поради различната стресогенна устойчивост на индивидите, често реакциите на остра стресова реакция са доста разнообразни. В началото, най-често настъпва стеснение на съзнанието с трудно осмисляне на ситуацията. Обикновено хората не възприемат станалото и се опитват да избягат от реалността. Те стават неконтактни, отхвърлящи реалността и стараещи се да изградят собствена представа на действителността. Обикновено острата стресова реакция е преходно състояние и най-често изчезва в рамките на часове до дни.

Симптоми:

Посттравматичното стресово разстройство е закъснял или протрахиран отговор на стресови събития със същата сила и значимост, като упоменатите по-горе. Тук обаче проявата на симптомите се забавя, т.е. има латентен период, в който пациентът няма каквито и да е оплаквания. С течение на времето обаче споменът за психотравмата изниква отново и отново в съзнанието, сцените оживяват внезапно, проникват в сънищата. Болният не може да преживее чувства като радост, щастие, удоволствие, постепенно той губи желание за всичко. Всеки стимул, който в една или друга степен напомня за психотравмата, води до силен страх. В други случаи пациентът е овладян от непрестанна тревожност и депресия. Това често се съпътства от различни соматични прояви като гадене, стомашни болки, болки по цялото тяло, понякога силни и наподобяващи остър миокарден инфаркт, болки в областта на гърдите.

Причини:

Причините за появата на стрес най-общо могат да се разделят на външни и вътрешни фактори. Външните фактори от своя страна се разделят на природни и социални. От природните фактори най-често стрес причиняват механични, физични (климатични условия, шум, електромагнитни излъчвания), химични (отровни вещества, лекарства), биологични (биопродукти, серуми, ваксини, бойни отровни вещества) фактори. От социалните фактори най-голямо значение имат социално-правните, морално-етичните, социално-професионалните, социално-икономическите, социално-психологическите и други фактори. Вътрешните фактори от своя страна се разделят на психически, неврофизиологични и соматични.

Видове:

В зависимост от клиничната изява, реакциите на стрес и разстройства в адаптацията се разделят на три групи:

• остра стресова реакция- състоянието включва остра кризисна реакция, психичен шок и умора. Стресорният фактор е силен. Реакцията е тежка, но сравнително краткотрайна. Клиничната картина е разнообразна и динамична. Това се отразява на вниманието и възможността за възприемане на постъпващите стимули. Може да се наблюдава дезориентация, отчаяние, депресия, отдръпване от ситуацията, до степен на дисоциативен ступор или свръхактивност- реакция на бягство;
• посттравматично стресово разстройство- състоянието включва травматична невроза. То се появява като закъсняла реакция на стресогенна ситуация, т.е от началото на травмата до появата на посттравматично стресово разстройство съществува латентен период от няколко седмици до няколко месеца. Лицето може да е участник или свидетел на травматизиращо събитие. Най-характерно за разстройството е повтарящо се припомняне, възпроизвеждане, изживяване на травмата с внезапно оживяване на минали сцени, сънища, кошмари. Състоянието може да се съпровожда с вегетативни и афективни разстройства, както и със суицидни мисли;
• разстройства в адаптацията- разстройството настъпва до един месец след стресогенното събитие. Продължителността му не надвишава шест месеца. Стресът може да засегне както едно лице, което реагира според своята индивидуалност, така и цели групи и общности. Наблюдава се невъзможност за планиране на бъдещето, безпокойствие, тревожност, депресия. За да се постави тази диагноза, е задължително да е налице една от следните две причини - изключително стресогенно житейско събитие (пораждащо остра стресова реакция) или изключителна стресова промяна (води до продължителни неприятни обстоятелства, в резултат на което се появява разстройство в адаптацията).

Лечение:

Стресовата реакция има различна продължителност, но все пак отзвучава с времето, поради което не трябва да се злоупотребява с даване на лекарства. На преживелия стрес е по-добре да се дава възможност да говори свободно за преживяването си. По този начин той очиства паметта от неприятните събития и добива все по-голяма емоционална стабилност и увереност.

Лечението на реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията е двукомпонентно и комплексно. Включва алтернативни методи на лечение, предимно от източната медицина и традиционно-конвенционалните на западната медицина, при необходимост и психофармак.

Връзката между мислите и чувствата е безспорно доказана във времето, но все повече доказателства се трупат по отношение на връзката между мислите, породените от тях чувства и различни заболявания.

При някои болести връзката се вижда ясно, като например при депресия, обсесивно-компулсивно разстройство, посттравматичен стрес, докато при други връзката не е толкова отчетлива, например при синдром на раздразненото черво.

Многобройни проекти и клинични проучвания са насочени в тази област, тъй като доказването на връзката между емоционалния статус и здравословното състояние на болните ще постави основите на нови терапевтични методи и по-големи възможности за ефективно и пълноценно лечение на редица социално значими заболявания.

Когнитивно-поведенческата терапия представлява комбинация от психотерапия и поведенческа терапия, като се основава на схващането, че нашите мисли причиняват нашите чувства и поведение, а не външни фактори като хора, ситуации или събития. Оттук следва, че промяната в начина на мислене може да подобри състоянието или настроението на човек, дори без промяна в ситуацията.

Този вид психотерапевтично лечение е краткосрочно, строго ориентирано към конкретен проблем, чиято основна цел е промяна в начина на мислене и съответно в поведението на отделните пациенти. Реализира се в кратки срокове, в рамките на 5 до 20 сеанса, всеки от които е с продължителност от 30 до 60 минути.

Базира се на концепцията за взаимодействие между мисли, чувства, физични усещания и действия, като негативните мисли пораждат саморазрушаващо поведение, като излизането от порочния цикъл в някои случаи коства продължителен прием на антидепресанти и стабилизиращи настроението препарати, социална изолация и загуба на естествения контакт с другите.

Основната цел на този вид терапия е обучаване на пациентите да разпознават негативните мисли, да се справят с тях и да ги заместват с техни позитивни аналози, умение, което остава за цял живот.

Лечебният метод е въведен от психиатъра Aaron Becк в периода между 1955 и 1965 година. Занимавайки се с психоанализа, той установява интересна особеност по време на аналитичните сесии, а именно, че неговите пациенти провеждат вътрешен диалог, говорейки все едно със себе си, като са склонни да споделят с него само малка част от тези размисли. Той осъзнава важността на връзката между мислите и чувствата, като впоследствие въвежда термина автоматични мисли (автоматични помисли), който се изразява в заучени, натрапени с времето в съзнанието на пациента фрази, често с негативен оттенък, в които той вярва сляпо. Becк открива, че хората невинаги разпознават тези помисли, но с малко помощ от външна страна могат да се научат да ги идентифицират и контролират. Терапевтът стига до извода, че в основата на благоприятния изход от терапията и постигането на необходимия ефект при всеки пациент, стои именно идентифицирането, разпознаването и промяната на тези автоматични мисли. Becк нарича терапията когнитивна, поради централното място на мисленето в процеса, но терапията е известна като когнитивно-поведенческа, тъй като е необходима промяна в поведенческия модел при конкретните пациенти.

Съотношението между когнитивната и поведенческата част от терапията е различно застъпено при отделните заболявания. Така например, при депресиите се набляга на когнитивната терапия, докато при обсесивно-компулсивните разстройства по-голяма роля играе поведенческата терапия. Двете части са неразривно свързани и взаимно се допълват, като целта е удовлетворяване на нуждите при всеки отделен човек.

Изключително важно за терапията е разпознаването на негативните автоматични мисли. Обикновено те се развиват още в детството, като претърпяват леки промени с възрастта. Така например дете, което не е получавало достатъчно внимание от своите родители, но е било награждавано за добрия успех в училище обикновено си мисли "Трябва да се справям добре през цялото време. В противен случай ще бъда отхвърлен".

Подобно мислене би го превърнало в работохолик и ще е от полза за израстването му в професионален план, но ако в даден момент претърпи неуспех (поради причини, независещи от него), се задейства саморазрушителната автоматична система и той изпада в дълбокото чувства за провал, смятайки че никой няма да го хареса или одобри, защото не се е справил.

Тук на помощ идва когнитивно-поведенческата терапия. Тя помага на пациентите да вникнат в същността на проблема и ги окуражава да излязат от своята зона на комфорт, тествайки своите възможности.

Ясно е, че се случват лоши неща и никой не е имунизиран, затова целта е пациентите да приемат спокойно нежелани ситуации. Ако се тревожим за проблемите, с които се сблъскваме в живота всъщност имаме два проблема - самият проблем и тревогата, която той провокира. Учейки се да приемаме проблемите спокойно, ние поставяме себе си в благоприятната ситуация да използваме своя интелект, познания, енергия и възможности за решаване на проблема.

Този вид лечение се различава значително от много други видове психотерапия, като особеностите в протичането включват следното:

• пациентът активно участва в терапията: за разлика от психоанализата, където пациентите разказват какво ги тревожи като цяло и се впускат в хаотични размисли, тук терапията е насочена към конкретен проблем и неговото решаване с помощта на пациента;
• пациентът и терапевтът са равнопоставени: пациентът не е зависим от терапевта, като връзката между тях е фокусирана върху проблема и двамата заедно се опитват да намерят решение;
• още на първия сеанс се поставят ясни, конкретни цели (социални проблеми, трудна концентрация, проблеми със съня, хранителни разстройства, неудовлетвореност от брака или професията), като не се губи време в изучаването на механизмите за възникването им (травми в детството, проблеми с родителите), а се търси активно решение, като колкото по-конкретен е проблемът, толкова по-ефективна е терапията;
• структурата на всяка сесия се изгражда предварително, което повишава ефективността от терапията;
• поставят се задачи и извън сеансите (така да се каже за домашно), като например водене на дневник на провокиращите тревожност и депресивни мисли фактори.

Терапията може да се провежда индивидуално, но в някои случаи много добри резултати се постигат от груповите сеанси.

Събирането на много хора със сходни проблеми в една стая, понякога води до по-бързо справяне с проблемите, тъй като пациентите не се чувстват сами в нещастието и проблемите си.

Ефектът от терапията при някои заболявания се равнява на няколкогодишен прием на антидепресанти, с разликата, че няма риск от развитие на странични ефекти, няма привикване и научените техники могат да се прилагат по всяко време, на всяко място, до края на живота.

При някои пациенти освен когнитивно-поведенческа терапия е необходимо приложение на определени лекарствени средства, като най-често се използват успокоителни и антидепресанти. Дозата и продължителността на медикаментозната терапия се определят индивидуално, според състоянието и тежестта на симптоматиката при отделните болни.

Като цяло когнитивно-поведенческата терапия може да се прилага успешно за лечението на следните заболявания и състояния:

• депресивни епизоди;
• повишена раздразнителност и агресивно поведение;
• тревожност, панически атаки;
• хипохондрия;
• синдром на хронична умора, затруднена концентрация;
• хронична болка;
• алкохолизъм и наркомании;
• пристрастяване към хазартни игри;
• хранителни разстройства, например булимия и анорексия, както и при затлъстяване;
• нестабилно настроение;
• обсесивно-компулсивно разстройство;
• фобии, тикове;
• посттравматичен стрес;
• проблеми със съня;
• поведенчески нарушения в детска възраст;
• проблеми със сближаването и създаването на връзки с другите хора;
• синдром на раздразненото черво.

Повишен научноизследователски интерес е налице за установяване на ефективността на терапията при пациенти с халюцинации, делюзии и шизофрения.

Важно е да се има предвид, че този вид лечение не може като с магическа пръчица за няколко месеца да изкорени натрупаните с времето, заучени до автоматизъм негативни мисли и навици. Не при всеки пациент се наблюдава желаният ефект, не всеки е достатъчно отворен, смел и постоянен, за да се справи с вътрешните си проблеми. Много по-комфортно и безопасно е да следваме заучения пример, отколкото да напускаме комфортната си зона и да правим неща, от които се страхуваме.

Механизмът, по който терапията повлиява на пациентите, е комплексен, като отделните хора имат различни разбирания и всеки извлича различни позитиви от нея. В основата при повечето пациенти е обучението и придобиването на умения за справяне с проблема, осъзнаване на необходимостта от промяна в поведението и схващанията, както и самата връзка с терапевта, която е твърде специална и играе ключова роля в процеса. Да осъзнаеш, че определени автоматични мисли те карат да се чувстваш зле (самотен, безполезен, провалил се) и да проумееш, че продължавайки да се доверяваш на тези саморазрушителни твърдения, ще си навлечеш само и единствено още негативни чувства, е в основата на постигането на успех при терапията.

Промяната на мислите, води неминуемо до промяна в чувствата, което от своя страна рефлектира и върху поведението, като ни прави по-отворени към света и другите. Негативните автоматични мисли ни изолират от другите хора, провалят кариерата ни, съсипват брака и здравето ни.

Ролята на терапевта е ключова, тъй като е необходимо пациентът да се предразположи да споделя, да се окуражава да действа и да знае, че никой няма да го съди и да му се подиграва, а точно обратното, ще му бъде спътник по пътя на позитивната и така желана промяна.

Съществува богато разнообразние от популярна литература, която може да бъде полезна при хората с висока мотивация за успех, желязна дисциплина и достатъчно свободно време, като разбира се резултатите зависят от конкретния проблем. Поради липсата на контрол над информацията при подобен тип литература, се препоръчва да се консултирате с когнитивно-поведенчески терапевт или консултант.